Възпоменава се погребението на Христос Спасителя и слизането Му в ада. Умрял на кръста, от прободените Му ребра изтекло кръв и вода. Иосиф Ариматейски и Никодим, като изпросили разрешение от Пилат, снели Го от кръста, помазали с аромати, обвили в нова плащаница и Го положили в нов гроб, изсечен в скала в Гетсиманската градина. При полагането Му в гроба присъствували жените мироносици, сред които, обляна в сълзи с прободеното си от мъка сърце, била и майка Му св. Богородица. Църквата пее:
"В гроба с тялото Си и в ада с душата Си като Бог, в рая с разбойника и на престола с Отца и Духа Си бил, Христе, Който изпълваш всичко".
Иудеите запечатали гроба и поставили стража.
Велика тайна! "Да замълчи човешкото създание!" - пее Църквата вместо Херувимската песен на Велика събота. Господарят на живота е в гроб, но скоро ще се прослави с чудото на възкресението.
На Велика събота Църквата възпоменава телесното погребение на Иисуса Христа и слизането Му в ада. По обичая на юдеите Йосиф и Никодим снели пречистото тяло Господне от кръста, обвили ги в пелени с благовония и го положили в нов каменен гроб в Йосифовата градина, която се намирала недалче от Голгота. При погребението на Иисуса присъствали Мария Магдалина, майка на Яков и Йосиф.
Първосвещениците и фарисеите знаели, че Иисус Христос е предрекъл възкресението Си. Не вярвайки на предсказаното, а и страхувайки се да не би Апостолите да откраднат Тялото на Иисуса, измолили от Пилат военна стража. Поставили стражата до гроба, а самия гроб запечатали (Мат. 27:57-66; Иоан. 19:39-42).
Църквата прославя Велика събота като "най-благословения седми ден". Защото това е денят, когато Словото Божие лежи в гроба като мъртъв Човек, но в същото време спасява света и отваря гробовете.
Положен вече в гроба, Духът на Иисуса е в ада, за да разкъса оковите му и да отвори отново за нас райските двери. Това ще се случи на другия ден. В Неделята, наречена с най-краткото име - Великден.
Страстната седмица е най-дългата седмица в годината, наситена с много тъга и покъртителни изживявания. Защото страст означава страдание. А страданията Христови са прелюдия към вечния живот.
Христос е в гроба. Заедно с Него учениците погребват своята надежда и вяра, но не и любов. За тях смъртта на Учителя е неочаквана, независимо от всички Негови предупреждения. До последния миг те не искат да се разделят с предишните си мечти. "Ние си мислехме, че Той е Този, който ще избави Израиля...". Ала Той не само не създаде вечното Царство, но и погина като престъпник от ръцете на палачите. Щом Той беше безсилен, то това означава, че няма справедливост в този свят и че те самите жестоко са се лъгали. В това принудително бездействие още по-силно се усеща ужасът от случилото се. "Ние си мислехме, че това е Той...". Как само се надпреварваха да си поделят местата около трона Му!...
Вместо царска корона – трънен венец, вместо престол – позорен кръст.
Евангелистите премълчават за това какво са преживели и премислили учениците в тази пасхална събота. Но именно тяхното мълчание е по-красноречиво от всякакви думи. Апостолите "останали безмълвни". Страшно безмълвие, безмълвие на отчаянието. А жените? Те чакат да свърши съботният ден, за да изпълнят последния дълг на любовта: да помажат с благовония тялото на Умрелия...
Спуска се нощ. Дреме стражата пред запечатания гроб. Изведнъж подземен удар разтърсва хълма. С грохот се откъртва скалата. Силна светлина, подобна на мълния поваля стражата на земята.
Гробът е празен.
Стражите се разбягват в ужас. Пребиваващият в смъртта Христос остава непобедим. Изпивайки до дъно чашата на синовете човешки, Той се възнася над Иерусалим и Пилат, над Каиафа и пазителите на Закона, над страданието и самата смърт.
Литургията на Великата Събота преди се е извършвала по залез слънце и затова започва с вечернята. Четат се 15 паремии. Това са тези пророчества за Христа, за които Той сам е говорил на учениците си (Лк. 24:27).
Преди четенето на Евангелието се пее прокименът "Възкресни, Господи...". В това време свещениците се обличат в бели ризи и звучат евангелските слова за явилия се на гроба светоносен ангел.
Вместо Херувимската песен на литургията се пее:
Да мълчи всяка плът човешка и стои със страх и трепет и нищо земно да не мисли: Защото Царят на царуващите и Господ на господстващите иде да се заколи и даде за храна на вярващите.
И пред Него вървят ангелските ликове с всяко начало и власт – многооките херувими и шестокрилите серафими, които закриват лица и пеят песента: Алилуя, алилуя, алилуя!
прот. Александър Мен